Някога, в зората на тоя определящ период, наричан пубертет, слушах наша естрадна музика. Тогава мислех че, солото на клавишни, китара, саксофон и прочие започват тогава, когато се изчерпят думите на песента. Пълнеж, за да стане песента поне 4,5 минути, стандартна сиреч. Другия вариант е вокала да почне да се прозява.Скука.

Към края на същия период, сиреч след 15-на години, нещата се обърнаха, защото взех да слушам западна музика. Тогава разбрах, че изпълнителите демонстрират своята виртуозност, защото я имат. И не им трябват думи.

От тогава се опитвам да разделя нещата на две – „пълнеж” и „виртуозност”. Вярно, няма точна граница, това което е по средата, по-скоро причислявам към първата категория или наричам „ала-бала”.

Не знам дали ме разбираш, дедо попе, не говоря за музика.

Дори не за изкуство, чалгата отдавна е социална дефиниция и етикет за междуличностни отношения. Заорах…

Мисълта ми беше за концерта на Джордж Майкъл у нас. Щял да бъде в подкрепа на сестрите ни в Либия.

Ахаааа, много хубаво. Похвално дори.

И като как така?

Ще популяризира идеята? Къде ве, у нас ли? Що не я популяризира на Уембли или на площад Конкорд примерно? Или в Русия.

Ми като е в подкрепа на нещо си, що не се откаже от хонорара си и не спонсорира със събраните средства една кампания на световно ниво?

Това, че ще каже колко е несправедлив тоя процес пред десетина наши журналисти, че е съпричастен и че им съчувства е хубаво, но няма никаква практическа стойност за каузата. Никаква.

Това е „пълнеж”, даже повече – това е чалга.

Знаеш ли кога ще ида на концерт, рекламиран по този начин?

Другия четвъртък ще ида. Не, дядо попе, не тоя, следващия.